BFS

Жан–Бернар, или подземният Еверест Jean-Bernard, or The Underground Everest

От Веселин Венков

Идеята да покорим Жан-Бернар 89 дойде от капитан Радко Радулов по времето, когато беше кмет на район “Одесос”. Запален пещерняк, член на дружество “Галата”, през 1986 г. той взе участие впокоряването на една от най-дълбоките пещери в света, намираща се в пределите на бившия СССР -Снежная. Много добро постижение. То даде стимул и възбуди желание у членовете на варненскотодружество да обърнат очи към най-дълбоката и най-опасна пещера в света Жан-Бернар, или още както янаричат, Подземният Еверест.

Пещерата “Жан-Бернар” се намира в Савойските Алпи, Франция. Името си носи на две момчета, дръзналида проникнат в нея, когато ги изненадва обилен дъжд, галериите се наводняват и те загиват. Най-подходящият сезон за работа в тази пещера е зимният. Температурите да са минусови, да няма дъжд, даняма снеготопене, всичко да е сковано в лед. Тези условия пък, от друга страна, я правят още по-трудна запокоряване.

Пещерно дружество “Галата” не разполагаше с водолазни кадри.

Радко Радулов ме повика и ми предложи да се захвана с провеждането на курс за обучаване напещерняците във водолазно-пещерно дело. Започна се небивало досега двегодишно обучение.

Записаха се около 35 души. Други идваха да поплуват в басейна и да слушат лекции. С разрешението надиректора на “Черноморски риболов” - Варна, като капитан и ръководител на водолазната група, можех даползвам кораб “Камчия” и водолазната техника. С Морски клуб – Варна, имахме уговорка след курсауспешно завършилите да получат сертификати. За първи път в историята на Морски клуб - Варна, щяха дасе издават сертификати за водолази-пещерняци. Дотогава тази дисциплина се засягаше в подготовката налеководолази само информативно.

Трябваше да подготвя програма. Прехвърлих много литература, припомних си всички мои гмуркания. Няколко пъти се връщах на анализите върху злополучната експедиция в Дяволското гърло. Отпрофесионалната си дейност - гмуркане в закрити помещения, вадех поуки, нагаждах ги към пещерниусловия. Извличах полза от всичко подходящо. Как се провеждаха практическите занятия, какво по-точно севършеше? Ето ви пример - зима, края на януари, след двадесет часа, тъмно е. От кърмата на м/к “Камчия” тръгва въже по дъното на Стария канал. Група от трима души, в пълна екипировка, но с една маска и единдихателен автомат. След стигане края на петдесетметровото въже, маската и автомата поема следващиятчовек и така се изреждат тримата. До това упражнение се стигна след упорити тренировки в градския басейн.

На сериозните занятия редиците взеха да оредяват. Оформиха се два курса – обикновен леководолазен иосем души за пещерния. Подготовката вървеше добре. За едно от упражненията четиринадесетгодишниятми син беше демонстратор. На дъното на басейна поставяхме оборудване - апарат, маска, плавници ибаластен колан. Курсистът трябваше да се гмурне и излезе на повърхността оборудван. Другият мипомощник беше колегата ми Калуди Тотев. Навсякъде ме придружаваше и следеше за безаварийността назанятията. Екипажът от кораб “Камчия” ми съдействаше с готовност. За лекциите ми помогнаха приятелят миТраян Траянов, доктор Русев. След като се уверих във възможностите на курсистите, организирахме няколкоекспедиции до наши пещери в зимни условия. Избирах да работим в по-екстремална обстановка. Колкото по-тежко в тренировките, толкова по-добре в реалните условията. Два пъти влизахме в Дяволското гърло откъмизхода на реката, в Мусина, в Крушуна, също така и в морските пещери на Яйлата.

Успоредно с обучението работех и върху специалната водолазна екипировка.

От почти всички варненски предприятия, които разполагаха с водолазно оборудване, взех по нещо. Военнитесъщо помогнаха. Малолитражни бутилки приспособявах за водолазни апарати. Променях системата наокачване, добавях втори автомат, контролни манометри, предпазни скоби. Изработих малки, удобни за целтаводолазни ножове, планшети, подводно осветление на базата на миньорското. За всичко трябваше да семисли предварително. Техниката трябваше да е удобна и лесна за боравене. Водолазът пещерняк в пълно“въоръжение” беше окичен като коледна елха. Под водолазното оборудване носеше алпийска сбруя. Наред сводолазната техника носеше и алпийска, всичко необходимо за един алпинист плюс кабелен телефон, няколко сейфлина, въжета. В подготовката на оборудването и изработването на някои предмети мипомагаше Ицо Райков - хем опознаваше техниката, хем трупаше опит. Курса завършиха петима - ХристоРайков, Наско Ламбов, Кирил Иванов, Стефан Николов и Александър Златев.

За последно направихме в дълбоководния басейн на Института по корабна хидродинамика балансировка на всеки един водолаз и последна проверка на водолазното оборудване. Това беше на 12.03.1989 г. На14. 03.1989 трябваше да отпътуваме за Франция. Времето напредваше.

Докато траеше водолазната подготовка останалите членове на спелеоклуба действаха по организацията. Набираха средства. Търсеха спонсори, извършваха ремонтни услуги по алпийски способ срещу заплащане. Шиеха сбруи, прониквачни торби, щурмовки, изработваха приспособления и всевъзможни инструменти, необходими за експедицията. Помещенията на дружество “Галата” заприличаха на складове за търговия наедро. Палатки, суха храна, техника, облекла, какво ли не? Към екипа бяха привлечени доктор и преводач. Телевизията щеше да командирова снимачен екип, който да “увековечи” на кинолента това, коетопредстоеше.

Много предприятия в страната откликнаха на призива за финансова и материална помощ. Малкото валута, която ни бе отпусната, бе изразходвана за закупуване от Италия на водолазни костюми и автомати. Въпрекидобронамереността на предприятията и спонсорите средствата не достигаха. Такива им бяхавъзможностите. Владимир Грънчаров (Валдеса), предостави лични средства - 600 долара за пътни такси, телефони, телеграми, докъдето стигнат. В столитрови варели заредихме гориво за автобуса, за да не харчимвалута. За джобни пари и дума не можеше да става.

На 14.03. от София пристигнаха всички нужни документи за напускане на страната. На 17.03. след топлотоизпращане на близките ни потеглихме за София. Там ни очакваше снимачният екип. Групата ни се състоешеот 14 пещерняци, доктора, преводача и аз. На 18.03. заедно с кинаджиите потеглихме от София за Франция. Шофьорът се справи блестящо - караше сам, без смяна, а пътят не беше никак лек. През по-голямата част отвремето валеше сняг или дъжд. Маршрутът беше следният: Варна, София, Белград, 3агреб, Любляна, Триест, Венеция, Милано, Ливорно, Генуа (от тук взехме водолазното оборудване), Шамони и селцетоСамоен - изходната точка към заслона, който близо месец беше наш дом. Заслон “Фоли”, или както гонаричат французите, Заслонът на лудите.

Беше 22.03.1989 г. Същия ден свалихме най-необходимото от автобуса. нужно на първо време - личенбагаж, кухненските прибори, храна за два дена и потеглихме нагоре, преди да мръкне всички бяхме взаслона.

Пътят от село Самоен до заслона е един превъзходен нагледен урок на открито по природознание. Тръгнахме по сенчеста горска пътека. Денят беше слънчев. Постепенно пътеката стана по-стръмна и горатазапочна да отстъпва на ниските храсти. Захладня. Храстите преминаха в тревни поляни. Студът се усилваше. Тревата оредя. Заместиха я чукари, покрити с лишеи и мъхове. Температурата падна осезаемо. Навлязохмев мъгла. Скоро всичко пред очите ни стана бяло - сняг. Тук-там се чернееха голи от сняг зъбери. Мъглата сесгъсти. След часове катерене мъглата остана под нас. Оказа се, че е облак. Видимостта стана добра.

Заслонът се виждаше - идваше краят на катеренето. Солидна дървена постройка на два етажа върхукаменни основи. Вдъхваше доверие. По стръмния склон на върха това беше единствената равна площадка, върху която беше постройката. Собственичката на заслона - мадам Жозет, обясни, че това всъщност ечетвъртата постройка и е издигната на най-безопасното място. Другите били отнесени от лавини. Районът сеславеше като лавиноопасен. Още същата нощ се уверихме в това. Отвътре също изглеждаше добре. Горебеше спалнята, а долу всички необходими помещения за едно добро пребиваване. Даже имаше и малкобарче. Всички удобства бяха налице. Но и всичко струваше пари. Искаш газ - плащаш! Баня - плащаш! Да неговорим за барчето. Но на нас такива не минават! Всеки ден една група слизаше долу, пълнеха раниците икато товарни мулета се качваха обратно. Всичко бе пренесено на гръб - храна, оборудване, газ, всичко! Непосилен труд. Докторът и преводачът оборудваха баня-тоалетна. Искаш баня - топим сняг, загряваме водаи готово.

След като разгледахме и се запознахме с обстановката, си застлахме легла и се захванахме с някакваработа. Аз подредих кухнята. Кирчо и Радко обособиха кът за бумагите. Наско и Ицо избраха ъгъл заоборудването, всеки си подготвяше личната екипировка. Сварих кафе и чай. Насядахме около масата и сеотдадохме на удоволствията с горещ аромат. Спахме непробудно. На сутрешното кафе и чай разпределихмезадачите. Докторът направи последен преглед на участниците. Нямаше време за губене. От ръководител наводолазната работа станах “тире”, готвач. Трябваше да определям менюто, да го съблюдавам с доктора, даразпределям сухата храна и да готвя - топла храна винаги трябваше да има.

Първата сериозна задача беше да се оборудва лагер пред входа на пещерата. Една голяма група с техникаи суха храна тръгна към мястото на бъдещия лагер. Пътят никак не беше лек. Придвижването ставаше многобавно - стръмен терен, дълбок сняг, лавини. В същия ден в 2,30 ч. след полунощ първата група от тримадуши (Иван Ангелов, Владимир Грънчаров и Огнян Харизанов) започна работа по екипирането на пещерата На следващият ден в 9,30 ч. Стефан Николов и Александър Златев започнаха осъществяването нателефонната връзка между лагера и заслон “Фоли”. Останалите членове продължиха с изнасянето на багажот автобуса до заслона. Кирил Иванов, Дияна Пенчева и Елена Стоянова смениха първата група ипродължиха с екипирането.

От 24 до 26 март в пещерата работиха пет прониквачни групи. Пещерата бе екипирана до минус 553 метра. Там бе построен първият подземен лагер. На 27 март влязоха да екипират и прекарат телефонен кабел дведвойки: Иван Ангелов - Владимир Грънчаров и Ивайло Стоянов - Иво Борисов. Те стигнаха до минус900 метра - следващия лагер. Трета двойка - Дияна и Огнян, транспортираше за новия лагер бивачнисъоръжения. Времето все още беше подходящо за работа, но се забелязваше тенденция в покачване нанивото на подземната река.

На 26 март долу в Самоен бяха заредени всички водолазни апарати. На следващия ден ги дозаредихме. Цялото оборудване бе приготвено за изнасяне. Изключително тежка и отговорна задача. Товарът бешеразпределен между хората и те потеглиха нагоре. В заслона ги очакваше топла храна и горещо кафе.

През цялото време на денонощието в пещерата и заслона имаше движение на хора. Нямаше ден, нямашенощ. Който връщаше, го очакваше импровизираната баня, сухи дрехи, топла храна, чай и укрепващ сън. Условията долу бяха изключително тежки. Под щурмовките момчетата носеха неопренови костюми. Съчетанието от тежък терен, ледена вода, кал, студ и мрак ги изтощаваше до краен предел. След почивката, курс до Самоен за багаж и храна. В заслона дежуряхме на телефона, имахме грижата винаги да има топлахрана, вода, чай, кафе. Аз си правех разчети и планове за водолазната атака. Всеки един се стремеше дабъде максимално полезен за общото дело. Когато първоначалното напрежение отмина и постепенно нещатавлязоха в релси, започна да остава по някоя и друга минута лично свободно време. Спомням си една заранзаслонът беше опустял. Едни под земята, други спят - почиват, а аз бях приключил с готвенето, седнал съмдо телефона, разгръщам тефтера със задачите и двамата с преводача коментираме нещо, когато докторътнай-любезно ни сервира кафенце. Бяхме слисани - кулинарните му възможности се изразяваха в това, да тистопли вода, да ти свари твърдо яйце. Това си беше постижение. С благодарност и умиление го целунахмепо челото, а той подхвърли: “Вие, какво бе, първата седмица взехте да ме целувате по челото, а после?” Голям смях падна, чак събудихме смяната. А кафето беше добро, постарал се бе.

Съдържателката пък, мадам Жозет, до нашето идване турско кафе не била пила. Когато й поднесох, останаприятно изненадана и изкоментира: “Кафето е много ароматно, много вкусно, има обаче и за пиене, има и заядене...”

Така се нижеха дните. Постепенно пещерата бе оборудвана до “сухото” дъно. Наско Ламбов и Ицо Райковоборудваха и екипираха лагер на “сухото” дъно. Телефонен кабел също бе положен и бе установена връзкасъс заслона. Предстоеше транспортирането на водолазното оборудване.

На “сухото” дъно, върху добре подбрана скала, бе монтирана метална плоча с емблемата на експедицията. На всички бъдещи покорители на пещерата тя ще известява за българите, ще напомня за тяхното дело.

От два дена рязко повишение на температурите. Лавините зачестиха и снеготопенето ни разтревожи. Чувствително увеличение на нивото на подземната река. На места просветът в някои галерии беше само50 сантиметра. Тези участъци се минаваха с плуване. Следяхме прогнозата по радиото. Времето беше с нас! Очакваше се силно застудяване по върховете. И така стана. С облекчение посрещнахме понижението наводата в пещерата. Трябваше да се действа. Умората си казваше своето, но духът беше висок. Единственотожелание на всички бе успех в последната атака - сифоните. Ден преди решителното настъпление в заслонани посети група френски пещерняци от Лион. Донесоха скици на сифоните, преминати от техните колеги. Беше ни от голяма полза. Можех вече да направя изчисленията за нужното количество въздух с много по-голяма точност. На базата на тези данни съобразихме големината на апаратите, допълнителната техника ит.н. Колкото и да не са точни данните, все пак бяха ориентир. Първият сифон се оказа голямо препятствие снеговите “тесняци”. Трябваше да се съобразим с това. Подбрахме апарати с оптималния размер идостатъчно количество въздух.

Събрах екипите. Дадох напътствия, направихме уточнения, преговорихме действията при аварийни ситуации. Осведомих се за самочувствието на момчетата, докторът им зададе някои въпроси и премери кръвното. Повторих схемата – “Щурмуваща двойка - Христо Райков и Наско Ламбов, осигурители Кирчо и Стефан, резерва Сандьо и придружител до “сухото” дъно Владо. Всички бяха с приповдигнато настроение. Без Наско. Тръгнаха. Периодично проверявахме телефонната връзка, всичко беше окей. Пожелахме си успех!

Метеоролозите познаха, застудяването задържа. Падна сняг, около метър покривка. Нямаше място запритеснения

Трите сифона правеха общо около 130 метра дължина. След тях никой нищо не знае!

Същия ден, около 16 часа, шестимата стигат до първия сифон. Подготовка - оборудване, проверка наекипировката, указания. В 17, 30 ч. Христо Райков влиза в ледените води на сифона, внимателно се гмурка итръгва. Още в началото сифонът е труден. Наситен с участъци от “тесняци”. Това много натоварва психикатана водолаза. Намираш се под вода, над тебе няма въздух, скалите те притискат, дъх не можеш да си поемеш. В такива моменти е нужна изключителна мобилизация на духа, съзнанието, психиката. Единствено волята зауспех те поддържа при придвижването напред.

Връзката с другарите е телефонният кабел, който Ицо носи със себе си. След около 30 минути телефонът влагера даде сигнал: първият сифон е преминат. По проправения път трябва да премине и Наско. Той е готов, чакаше само този сигнал. Другарите му помагат да влезе във водата, подават му техниката затранспортиране и той тръгва с пожелания за успех. Но още в първите метри губи самообладание. Зловещатаобстановка си казва своето. Наско не може да преодолее огромното психическо натоварване. Захвърлявсичко и по най-бързия начин се връща обратно при групата. Всички са смутени и объркани от действиятаму. Той се суети и мърмори нещо под носа си от рода на: “Никой няма да влиза, водолазното оборудване нее изправно! Не е подходящо” и от тоз род. След това прави една огромна грешка. Изпуска всички бутилкивъздух. Кирчо пръв се окопитва и ми се обажда. Решението ми бе - операцията се прекратява и Ицо да севръща. Експедицията приключи.

Един сифон бе покорен. Постижение! Да! Даже достигането само на сухото дъно пак си е успех. Можехме данаправим и още. Превъзхождахме французите във всяко едно отношение. Организацията на цялатаекспедиция бе по-добра от тяхната, водолазното ни оборудване бе много по-добро. Имахме що-годе вечеинформация наготово. Всички предпоставки за рекорд бяха налице.

Много си “блъсках” главата, след като се прибрахме. Постоянно си задавах въпроса: “Защо се получи така? Къде сбърках?” Впоследствие отговорите сами “узряха”. Наско като алпинист и пещерняк е много добър. Работлив и издръжлив физически. За екипирането на пещерата даде много от себе си. Не предвидих, че тойвсе още не може да потисне в себе си отрицателните емоции, предизвикани от дишане под вода в затворенопространство. Затова отсъстваше на тези занятия, докато всички ме уверяваха в противното - че е “печен”, че е влизал “къде ли не?” и т.н. Надявал се е, че като се стигне дотам, ще преодолее всичко. Ако Ицо оттатъксе нуждаеше от помощ, нямаше да може никой да му съдейства. За наш късмет всичко приключи безинциденти.

На 9 април момчетата започнаха да изнасят техниката. Вдигна се голям шум около нашата експедиция. Много френски вестници, радиа и някои телевизии в спортните си емисии поместваха съобщения забългарската експедиция. В заслона дойде представител на агенция “Сигма”. Направи репортажи, снимки иедин голям жест - подари два фотоапарата за снимане под земята, та и под водата. Нашият снимачен екипсъщо работеше здраво. Дадоха “жертва” на лавините - много скъпа техника.

Крайният резултат на работата на варненските пещерняци се определя като световно постижение. Френските медии близо седмица коментираха постигнатото от нас. Освен французи никой друг не епреминавал сифон. Ако не греша, числото на покорителите на връх Еверест наближава хиляда, апокорителите на “Жан-Бернар” са само трима, от които единият е българин - Христо Райков. Ще споделянещо, което навява тъга - отношението на варненската общественост и държавата към тези млади хора, прославили Варна и България.

По време на експедицията единствен варненският всекидневник “Народно дело” поместваше по няколкореда в спортната си рубрика, благодарение на Фестивалния комплекс – Варна, и на неговият шеф Илко Раев. Засне се филм. Цялостното му завършване стана, след като се завърнахме в България. Имахме уговоркавсички да вземат участие в снимките. В един момент се оказа, че филмът е завършен и излъчен първо въвФранция. От кого и защо? Без никакъв контрол от съответните органи. Чухме, че филмът спечелил престижнанаграда в Испания на фестивал за екстремни спортове. И - никаква заинтересованост от нашата държава.

Jean-Bernard, or The Underground Everest –about the Bulgarian spelunkers who reached the bottom of the deepest cave in the world – a story told by the participant in the expedition Vesselin Venkov.